На битака в Твърдица ни се лепва мъж със златиста електрическа самобръсначка в ръката. Пуска я да бръмчи. За 50 лева това бижу може да бъде наше. Дръж за малко, казва мъжът и тика самобръсначката в ръцете на г-н С. Той се дърпа назад, защото подозира, че вземе ли я, ще бъде негова със сигурност. Напускаме битака, но мъжът ни преследва на улицата. Пак пуска самобръсначката да бръмчи, докато изтъква достойнствата й – вежди-межди, всичко! Само за 25 лева!

Страхотна оферта, от която все пак не се възползваме, но се възползваме от офертата на гората към хижа Чумерна – слънчеви лъчи, дървета-мървета, всичко!

Онзи страшен момент, в който за човешката фигура пред теб има опасност да изчезне завинаги. Уж все още различаваш очертанията й, но по-скоро се заблуждаваш – мозъкът ти не търпи празнината и дорисува, това което му липсва.

Опитвам да кажа нещо, но да се говори в стар руски „УАЗ-452“, който се търкаля надолу по камъните, е невъзможно. Двамата военни отпред си крещят един на друг, но виждам само пантомимата на челюстите им. В таблото на уазката зеят дупки от някакви липсващи уреди. Единствено пепелникът е в неговата си дупка и шофьорът задушава фаса си в него. Устремени сме надолу към Петрич по изровен от дъждовете път през гората. Каросерията, в която се возим, се усуква от клатенето и двете крила на вратата отзад се разтварят и пропускат светлина и прах.

Намирам се на планеттата Саракш (Обитаемият остров, Стругацки), в нейния петнист, ръждясал, влажен, радиоактивен свят. Очаквам голи полу-хора, полу-маймуни, с камъни в ръцете, да се втурнат от вътрешността на хижата към нас. Не мога да докосна стените на тази сграда, не мога да седна, да се облегна, да се подпра. Ще се лепне нещо за мен, нещо мазно и гнусно, нещо органично. Влизам навътре.

Марчела пушеше цигара до бутилката с газ, която тихо изпускаше. После Марчела се възнесе като ракета в небето и се превърна в звездичка. Сега всеки може да я посочи тази звездичка и да си каже: „Ето я Марчела! „

Мирозданието всъщност е върволица от купета-вселени, композирани на някоя гара-разпределителна и ние съществуваме за кратко в една или друга от тези вселени, докато пътуваме към разпределението си. Понякога си спомняме един за друг.

Сянката на облаците препуска по пътя по-бързо от табун диви коне. Пътят всъщност не е високопланински, а крайбрежен – непрекъснато е заливан от бели вълни. Стръмният бряг ги разбива в ефирна пяна. В далечината стърчат върховете на незнайни острови. Триъгълен знак с удивителна съобщава за вероятност за пейзажи – да се преминава с повишено внимание.

Мушкаме се под завивките и четем. Навън започва да вали. Ставам и отварям прозореца, за да може шумът от дъжда да влезе в стаята. Капките падат по широките листа, по плата на навесите, по дървените пейки, по някаква ламирина на покрива. Оставям книгата и потъвам в леглото.

Ето едно хубаво описание на хижа Планински извори – лайна върху много стар, но вечен бетон.

Ето ни и нас – със сладолед в ръка, седим на панорамната площадка над село Гьоврен и наблюдаваме джамията и къщите под нас. В самото начало сме, а мисълта за дълго, изнурително вървене към свършващото време едновременно ни радва и ни смущава. Това пътуване никак няма да е лесно.