Заварваме Орлето Тачев седнал с компания на по ракийка. Посреща ме на вратата и подава грапавата си десница за здрависване. Седнали си още на обяд, опекли са си мезета и бухат дърва в печката – заслон Велиийца е загрят, снежното одеало на покрива е започнало да се свлича от топлината. Заслон Велийца. Започвам фотогалерията със сърце.

Марчела пушеше цигара до бутилката с газ, която тихо изпускаше. После Марчела се възнесе като ракета в небето и се превърна в звездичка. Сега всеки може да я посочи тази звездичка и да си каже: „Ето я Марчела! „

Мушкаме се под завивките и четем. Навън започва да вали. Ставам и отварям прозореца, за да може шумът от дъжда да влезе в стаята. Капките падат по широките листа, по плата на навесите, по дървените пейки, по някаква ламирина на покрива. Оставям книгата и потъвам в леглото.

Вълшебно утро в притихналото село Орцево. Докато мия тавата от сутрешната баница г-н Н. се включва с кавала. А пред нас веригата от върхове на Пирин бавно порозовяваше.

Ето ни и нас – със сладолед в ръка, седим на панорамната площадка над село Гьоврен и наблюдаваме джамията и къщите под нас. В самото начало сме, а мисълта за дълго, изнурително вървене към свършващото време едновременно ни радва и ни смущава. Това пътуване никак няма да е лесно.