Изведнъж нещо вече не е както преди малко. Пристъпва по-близо до прозореца и разбира защо. Отвън слънцето не се вижда никъде, но светлината му обагря околността в меки, сини нюанси. Снежинките са станали дебели и падат бавно надолу. Някои от тях дори се задържат за кратки мигове на едно място и се завъртат около оста си. Поне на него така му се струва. Брезата и камъните под нея вече са побелели. Мисли си, че пейзажът отвън се е свил до размерите на уютна стая. 

Заварваме Орлето Тачев седнал с компания на по ракийка. Посреща ме на вратата и подава грапавата си десница за здрависване. Седнали си още на обяд, опекли са си мезета и бухат дърва в печката – заслон Велиийца е загрят, снежното одеало на покрива е започнало да се свлича от топлината. Заслон Велийца. Започвам фотогалерията със сърце.