Заварваме Орлето Тачев седнал с компания на по ракийка. Посреща ме на вратата и подава грапавата си десница за здрависване. Седнали си още на обяд, опекли са си мезета и бухат дърва в печката – заслон Велиийца е загрят, снежното одеало на покрива е започнало да се свлича от топлината. Заслон Велийца. Започвам фотогалерията със сърце.

Плажът е притихнал в носталгия – ако срещна човек, го намирам за близък. За съмишленик. Медузите си плуват спокойно нанякъде. Последният ден на 2025-та в соц-базата на бившия Международен младежки център (ММЦ) в Приморско.

На битака в Твърдица ни се лепва мъж със златиста електрическа самобръсначка в ръката. Пуска я да бръмчи. За 50 лева това бижу може да бъде наше. Дръж за малко, казва мъжът и тика самобръсначката в ръцете на г-н С. Той се дърпа назад, защото подозира, че вземе ли я, ще бъде негова със сигурност. Напускаме битака, но мъжът ни преследва на улицата. Пак пуска самобръсначката да бръмчи, докато изтъква достойнствата й – вежди-межди, всичко! Само за 25 лева!

Страхотна оферта, от която все пак не се възползваме, но се възползваме от офертата на гората към хижа Чумерна – слънчеви лъчи, дървета-мървета, всичко!

Онзи страшен момент, в който за човешката фигура пред теб има опасност да изчезне завинаги. Уж все още различаваш очертанията й, но по-скоро се заблуждаваш – мозъкът ти не търпи празнината и дорисува, това което му липсва.

Може да звучи клиширано и старомодно, но когато крачих из обляната със светлина гора изпаднах в силна екзалтация. Обзеха ме такива възторг и възбуда, че се въртях на всички страни, аха да не изпусна да видя някоя огненна корона, някой поток от светлина, някой вълшебен контраст от цветове. Казвам ви, това е състояние на духа и тялото, което ще търся отново и отново – ако не в реалността, то в спомените си.

Опитвам да кажа нещо, но да се говори в стар руски „УАЗ-452“, който се търкаля надолу по камъните, е невъзможно. Двамата военни отпред си крещят един на друг, но виждам само пантомимата на челюстите им. В таблото на уазката зеят дупки от някакви липсващи уреди. Единствено пепелникът е в неговата си дупка и шофьорът задушава фаса си в него. Устремени сме надолу към Петрич по изровен от дъждовете път през гората. Каросерията, в която се возим, се усуква от клатенето и двете крила на вратата отзад се разтварят и пропускат светлина и прах.

Вятърът заделя малко от вълните на морето и ги дава само на тревата…

Намирам се на планеттата Саракш (Обитаемият остров, Стругацки), в нейния петнист, ръждясал, влажен, радиоактивен свят. Очаквам голи полу-хора, полу-маймуни, с камъни в ръцете, да се втурнат от вътрешността на хижата към нас. Не мога да докосна стените на тази сграда, не мога да седна, да се облегна, да се подпра. Ще се лепне нещо за мен, нещо мазно и гнусно, нещо органично. Влизам навътре.

Марчела пушеше цигара до бутилката с газ, която тихо изпускаше. После Марчела се възнесе като ракета в небето и се превърна в звездичка. Сега всеки може да я посочи тази звездичка и да си каже: „Ето я Марчела! „

80-те и 90-те години се възвисяват в стаята на тийнейджъра под формата на небостъргачи в антиутопичен мегаполис. Ретро технологии в пънкарски бунт срещу високотехнологични чипове и дисплеи. Стаята на тийнейджъра – едновременно тоталитарен режим, свръхтехнологичо общество и екологична катастрофа.