Аз бях тук

Разглеждам отражението си върху огледалната витрина зад бара. Бледа кожа, тъмни кръгове около очите и хематом на врата. Поне не ми тече кръв от носа. Изпъвам гръбнака си върху високия стол. Боли ме, но се радвам от мисълта, че след малко ще разкажа на бармана историята с рибата.

– Винаги хващам риба – казвам и отпивам от халбата.

Барманът ме поглежда.

– Как така?
– Имам тетрадка. Когато ходя за риба, си записвам в нея.
– Какво записваш?

Той също си има тетрадка. Крие я под бара. Видях го преди малко. Източи ми бирата, после я извади и започна да драска с молив.

– Всичко. До най-малката подробност. Какви са облаците например.

Облизвам пяната от горната си устна.

– Риболовът зависи от много неща. От дълбочината, атмосферното налягане, кислорода във водата. От това има ли вятър. Ако внимаваш с всичко, почти винаги хващаш риба.

Оглеждам салона. В дъното до прозореца седят двама и ядат супа. Жълто-черен котарак се търка в стъклото отвън.

– Искаш ли да чуеш една история? Истинска е.
– От онези рибарските ли? – готов е да слуша барманът.
– От онези рибарските.
– Давай.

И се започва.

Излизам от храстите и се озовавам на брега на петнистата река. Друг би подминал, но не и аз. Във водата лежи обрасъл мокър дънер, от чийто край можех да заметна въдицата. Вадя тетрадката и отбелязвам датата, часа, показанията на термометъра и барометъра.

Тръгвам внимателно по дънера, за да достигна края му. По реката се приближава сянката на облак, в която се опитвам да съзра гърбовете на рибите.

Точно тогава се подхлъзвам.

Разтварям крака, за да обкрача дънера, обувките ми потъват в тинята. Задникът ми се удря в нещо меко, докато завирам въдицата си в небето. Някаква сила ме изхвърля обратно нагоре. Дънерът под мен се огъва и с плясък потъва във водата.

– Да, бе! – по лицето на бармана пробягва усмивка – Сом?
– Чудовище – казвам аз. – Лежал си до брега на припек.
– Да, бе! – казва барманът.
– Кълна се. Ходих по гърба на огромен сом.

Допивам си бирата и излизам. Отвън вече е тъмно и уличните лампи рисуват кръгове по безлюдната улица. Докато вървя, една от тях примигва и угасва. После светва зад гърба ми. Изведнъж ме наляга страшна умора. Утре отново съм на химиотерапевтично вливане. Пак болка, пак повръщане. Отпускам се на пейка – повърхността й е слузеста и хлъзгава, като кожата на моя сом, в моята тинеста река. На една от дъските някой е издълбал с острие “Аз бях тук”. Да, мисля си аз, надявам се барманът и неговата тетрадка да го потвърдят.