Прашката вече е в ръцете на г-н К, виждам го как дебне за сгоден момент. Битката с дрона започва. Ластиците изплякват и камъните излитат да поразят целта. Следват избягващи маневри и ние разбираме, че ни липсва огнева мощ и висока точност. Г-н Н. започва да сглобява частите на кавала. Не е ясно дали иска да изнесе концерт пред камерата в небето или да създаде адско оръжие срещу дронове. На дрона също не му е ясно какво възнамерява да прави г-н Н. и за всеки случай се оттегля. Адреналинът от битката затихва.

Заварваме Орлето Тачев седнал с компания на по ракийка. Посреща ме на вратата и подава грапавата си десница за здрависване. Седнали си още на обяд, опекли са си мезета и бухат дърва в печката – заслон Велиийца е загрят, снежното одеало на покрива е започнало да се свлича от топлината. Заслон Велийца. Започвам фотогалерията със сърце.

Да, казвам си, ще бъде историята с рибата. Грамадната, глупава риба в мътната плитчина. Легендарна, като най-голямото рибешко око, което можеш да покажеш с вързани китки.

Случайността реши той да подхване плодно зърно, което да посее у него жизнена, млада мисъл. Тя го изгори под лъжичката – онова място, за което подозираше, че е безвъзвратно изстинало. Покълна толкова бързо, че за да я спре да не избуи изплю обратно зърното в шепата си – все едно мисълта изплю, за да я изкара от все още плодородната плът на тялото си.

Знаете ли какъв е рекламния слоган на местната корпорация за събиране и обработване на информация за всеки и всичко? “Имаме я.”

На планетата Земя съществува Антарктическата гъба, която живее 1500 години. Очевидно тя не се интересува от еволюцията на собствените си идеи, а по-скоро от това как постепенно да расте въпреки сковаващия студ на Антарктическия океан. И това й отнема цялото време.
Представяте ли си?