Прашката вече е в ръцете на г-н К, виждам го как дебне за сгоден момент. Битката с дрона започва. Ластиците изплякват и камъните излитат да поразят целта. Следват избягващи маневри и ние разбираме, че ни липсва огнева мощ и висока точност. Г-н Н. започва да сглобява частите на кавала. Не е ясно дали иска да изнесе концерт пред камерата в небето или да създаде адско оръжие срещу дронове. На дрона също не му е ясно какво възнамерява да прави г-н Н. и за всеки случай се оттегля. Адреналинът от битката затихва.

Заварваме Орлето Тачев седнал с компания на по ракийка. Посреща ме на вратата и подава грапавата си десница за здрависване. Седнали си още на обяд, опекли са си мезета и бухат дърва в печката – заслон Велиийца е загрят, снежното одеало на покрива е започнало да се свлича от топлината. Заслон Велийца. Започвам фотогалерията със сърце.

Разглеждам отражението си върху огледалната витрина зад бара. Бледа кожа, тъмни кръгове около очите и хематом на врата. Поне не ми тече кръв от носа. Изпъвам гръбнака си върху високия стол. Боли ме, но се радвам от мисълта, че след малко ще разкажа на бармана историята с рибата.

Случи се да погълне зърно, което посади у него млада мисъл. Изгори го под лъжичката – там, където отдавна вярваше, че всичко е изстинало. Мисълта покълна толкова бързо, че той изплю гроздето обратно в шепата си – сякаш изплюваше самия спомен, преди да се вкорени. Кехлибареното зърно увисна за миг на нишка слюнка – като новородено на пъпна връв. Захабените тенджери изквакаха, когато бучна върха на бастуна си в дюшемето.

Знаете ли какъв е рекламния слоган на местната корпорация за събиране и обработване на информация за всеки и всичко? “Имаме я.”

На планетата Земя съществува Антарктическата гъба, която живее 1500 години. Очевидно тя не се интересува от еволюцията на собствените си идеи, а по-скоро от това как постепенно да расте въпреки сковаващия студ на Антарктическия океан. И това й отнема цялото време.
Представяте ли си?