Човек трудно може да спре мисли, които са плъзнали по меката плът на ужаса.

Опира длани о полупрозрачната ципа, опитва се да я избута. Рита с всички сили. Къде е процепът? Трябва да излезе. Трябва да диша. Трябва най-накрая да си поеме въздух…

Разглеждам отражението си върху огледалната витрина зад бара. Бледа кожа, тъмни кръгове около очите и хематом на врата. Поне не ми тече кръв от носа. Изпъвам гръбнака си върху високия стол. Боли ме, но се радвам от мисълта, че след малко ще разкажа на бармана историята с рибата.

На планетата Земя съществува Антарктическата гъба, която живее 1500 години. Очевидно тя не се интересува от еволюцията на собствените си идеи, а по-скоро от това как постепенно да расте въпреки сковаващия студ на Антарктическия океан. И това й отнема цялото време.
Представяте ли си?