Митко Курназа танцува кючек по средата на купето. Във всяка длан стиска по един тежък нож. Остриетата проблясват покрай главите на седналите пътници. На вратата вцепенено стои жена, която току-що се е качила от гара Златица. Иска да ползва запазеното място до прозореца, но в момента е замръзнала на прага с полуотворена уста. След малко ще стане още по-зле, но преди да продължим е редно да се запитаме следното: кога настъпва кулминацията в едно пътуване?
Истината е, че няма как да знаем. За това поемаме на път – да разберем. Често пътуването представлява придвижване в среда, която трудно се поддава на контрол. Може всичко да мине гладко, но може и да има драма. Кой знае? Понякога връхната точка в сюжетното развитие на една драма настъпва още в началото, понякога около средата, а понякога – след самия край на пътуването, когато отново се озовем в контролирана среда.
Опитът, който сме придобили, нееднократно ни показва, че купето на един български влак не може да бъде определено като среда, която може да се контролира. Поради това кулминацията на пътуването често ни сварва неподготвени.
В нашия случай лошата прогноза за времето в планината е част от това чувство за неподготвеност – колко ще ни вали (колко ще се намокрим), вятърът ще ни отвее ли шапките или пък ще ни омекнат колената, когато някоя гръмотевица припука в далечината. И още – ще се зачукаме ли в някое бездънно дере по пътя към хижа Чумерна, ще срещнем ли пак онова семейство диви прасета или мистичния Господар на планината отново ще ни се яви под формата на див човек, който мълчаливо ни наблюдава измежду дърветата. Или пък ще е превъплътен в застинало като статуя Дого Аржентино точно на средата на пътеката. Не знам дали знаете, но има много мистика в това насред пущинака да има Дого Аржентино, което не трепва, не помръдва, само ни следи със змийски очи. В такива случаи си трябва смирение – Господарят на планината е по-скоро строг, отколкото справедлив.
Още малко доза неизвестност – Вълчан войвода е закопал, неизвестно къде в тая страна, несметно съкровище и всички влачат телесата си из ридовете да го дирят. Ей, такива кореми са пуснали долу в Твърдица, едва се клатушкат из чукарите, разказва хижарят на Чумерна. Само един приятел продължава да кара колело, но пък той се удари в мантинелата…
– В Твърдица всеки е или бракониер или иманяр – уведомява ни още той.
А най-вероятно са и двете, мисля си аз. Нормалните хора в бараката на двора си държат косачката за трева, но в Твърдица си държат последния модел металотърсач. Спипахме двама да бипкат с машината из гората ги питаме:
– Откъде сте?
– От никъде – отговориха ни те.
Тази тънка сюжетна линия с Вълчан войвода незабележимо ще се разтегне, ще се мушне в купето на влака за София, а Митко Курназа ще я дръпне с костелива ръка.
– Оня поп, не се сещам името му, е изровил едно от иманетата на Вълчан войвода… Тази книга да сте я чели? Питам ви….
Първоначално влизаме в първия вагон след машината, защото нашият вагон е първи вагон, но се оказва, че първи вагон е закачен най-отзад, а този е четвърти.
– Това ли е първи вагон? – питаме, когато намираме кондуктора на последната врата на влака. Не, това е четвърти. Ама четвърти е най-отпред, викаме му ние. А, да, да, този е първи, замисля се кондукторът.
Заварваме ги в купето – Митко Курназа и две млади момчета – това с очилата държи в скута си книгата „Говори като на TED – девет тайни от водещи умове в света как да говорите пред публика“.
Курназа ни сипва ракия по канчетата и ни разкрива десетата, непубликувана в книгата, тайна как се говори пред публика. Водещ ум или не – ние, участниците в този скромен форум, веднага ставаме негови. Вместо лазерна писалка изважда голям, тежък нож с кокалена дръжка – отблясъците на острието по тавана на купето ефектно подчертава въвеждащото му изречение:
– Бог пред мен, аз зад него!
Започва с кратка ретроспекция за да фиксира средата, в която се развиват предстоящите конфликти в живота му – Курназът е хранениче, което на по-късен етап открива родната си майка (тъкмо се връща от гостуване при нея във Варна). Открива, че принадлежи на циганската подгрупа на бургуджиите – ковачи, майстори на ръчно изработените ножове. Замахва с ножа и аха да бутне чашката с ракия:
– Падне ли, падам и аз!
За паденията в живота си Курназа е по детски искрен. Крупни схеми с ДДС измами, кухи фирми и милиони дълг към държавата. Пилеене на пачки с пари и беемвета по гаражите. А като допълнителна заетост – ало-ало измами.
– Трябва да има до тебе една циганка и да реве на слушалката, иначе няма да стане измамата! – съветва ни Курназа, докато рови из вътрешността на сака. Изважда нокия с фенерче, която звъни от известно време.
– Не, няма до мене курва, няма… Не, няма, няма! У влака съм, идвам си ма. Не, аз шта проверявам – отгоре, отдолу, отзад. Аз шта проверявам!
Затваря телефона и започва да изрязва с ножа чашка от празната бутилка вода.
– Нещо против да запаля?
– Да – казвам – Аз съм против.
– Само до половината ще я изпуша – отвръща Курназа и пали.
По коридора минава кондукторът, наднича в купето, но нещо му подсказва, че е най-добре да подмине. Професионалният инстинкт го възпира да приплъзне вратата на купето, защото подозира, че ще види картинка, която не иска да види. Но ние нямаме подобна чувствителност и приплъзваме пръст по екрана на малък таблет, за да извикаме на бял свят още и още едри женски задници, заели цялото пространство. Някак си се смущаваме от цялата тази работа, но продължаваме да се ровим из чуждите файлове. Пускаме произволно видео – на екрана ръкомаха костелив бездомник, но ръкомахането всъщност е жестомимичен език, а самият му език шава беззвучно иззад разбити зъби.
– А! Ето от този го купих – наднича в екрана на таблета Курназа – За двайсе лева ми го даде на гарата във Варна.
После вади портфейла, сякаш да ми покаже в коя точно преградка са били онези 20 лева, но всъщност ни показва изображението на Дева Мария.
– Винаги е с мен! Аз може и грешен да съм бил с ДДС-то и ало измамите, но сега искам само да си ям яденето и да си пия пиенето с добри приятели. Нали така? Наздраве! И от мене да го знаете – почнеш ли един бизнес, играй го докрай!
Точно в този момент в играта се включва другият много важен герой в тази история – седемнайсет годишния ни спътник с очилата затваря с трясък книгата „Говори като на TED“:
– Моят бизнес също е незаконен – в купето не остава място за въздух от цялата тази искреност пред непознати. – Засега всичко върви гладко, но чакам удара.
Момчето до него кима утвърдително.
В джоба влизали по хиляда лева на ден от китайски реплики на маратонки. Сайтче, инстаграмче, банерчета – неангажиращ маркетинг през телефона. Обаче всичко минава през обявена в несъстоятелност фирма и печалба не се отчита – държавата не получава нищо от цялата тази работа.
– Всичко зависи от това какви цели си поставя човек – тийна започва говоренето си пред публика, докато намества очилата на носа. – Баща ми е шеф в Мерцедес, аз обаче съм слаб ученик, не се представих добре на матурите и не бях в елитно училище.
Митко Курназа пак пали цигара. Застопорява полуотворен прозореца на купето с празната бутилка от ракия.
– Моята цел е да си позволявм скъпи играчки – продължава с изложението си очилатия, а отблясъците от дебелия му часовник шарят из купето.
Момчето до него кима утвърдително.
Баща му имал пари, но имал и различни идеи какво да прави с тях. Скромен апартамент и скромна кола. Ето какъв бил договорът – издръжката, спането и храната са от него, луксозните придобивки младежът сам ще си ги доставя.
– Не го разбирам баща ми – казва. – Той, между другото, ми се сърди. Не иска имената ни да са свързани с този бизнес.
Момчето до него кима утвърдително. Очилатия поглежда часовника си и казва:
– Време е да си изядем кроасаните.
Вадят кроасаните и започват да ги поднасят към устата си с дисциплинирани, синхронизирани движения. Никой не избързва, никой не изостава.
Прекрасни момчета, наистина. Машини с цели. Разопаковани и включени да работят. Свежи кожи, гладки лица, безупречни опаковки. Курназа усеща, че губи вниманието на публиката поради новата, по-мощна, сила в купето. Бодва флашка в допотопно устройство и гръмва музика. Изправя очуканата си фигура, раздвижва изхабените си части и започва своя танц с ножове. Ето го – старият артист, който практикува измамата като изкуство, не толкова да си оправи живота, колкото да си поиграе, да се повесели.
– Трябва да се играе до край тая игра, ей!
На вратата вцепенено стои жена, която току-що се е качила във влака от гара Златица. Иска да ползва запазеното място до прозореца, но в момента е замръзнала на прага с полуотворена уста. Курназа хвърля всичко в мръсния си сак и тръгва да слиза. Изведнъж се обръща към всички нас и изкрещява:
– Аз съм Цветелин Кънчев!
Лицето на жената губи от цвета си, докато се свлича на освободената седалка. Продължава да немее в тих ужас, докато Курназа ни маха в очертанията на прозореца и се заканва да се качи обратно и да продължи с нас до София. И наистина се качва. После слиза. После пак се качва. После слиза окончателно. Влакът потегля, а по лицето на жената плъзва облекчение.
Светлините от стълбовете хвърчат назад, по лицето на новата ни спътничка пулсират бързи отблясъци – кинолента, която пърпори назад във времето, когато тя е сервитьорка в барчето на Златица. Цветелин Кънчев я сочи с пръст и я иска за себе си – ужасът на Златица, бивш депутат и изнасилвач, лежал в затвора за побой и рекет. Иска я за себе си веднага и изглежда никой на този свят не може да я спаси. Успява да се измъкне през задната врата и с помощта на немощната протекция на леля си, която е собственик на бара. Напуска града за известно време. За по-сигурно.
– Аз съм Цветелин Кънчев!
Ето как нашият артист Курназа приключи своето говорене пред публика. Трябва да признаем, че подобно дълбоко разбиране на връзките между времето, пространството и прилежащите им човешки съдби е недостъпно за повечето артистични души.
Но за Курназа, изглежда, нямше тайни.
nagrevatel.blog 
1 Comment