Задържах с ръка пластмасовите чаши върху масичката, докато водката им придаде тежест. Колелата на вагона изтракаха, течността се разклати, но чашите останаха на мястото си.
– С едно слънце убито, в облаци скрито. С един звук дъждовен, в песен затворен…
Заро бързо завинти капачката на бутилката, метна я върху седалката и грабна смачканата тетрадка.
– Чакай, чакай… Как беше? С един звук дъждовен, в песен затворен…
Наблюдавах как държи молива и си мислех, че ако аз го стисках така, щеше да ме заболи. Китарата в скута му проплака тихо, докато подавах чашите на другите двама в купето.
Качиха се преди няколко гари. Младата циганка беше много красива. Нощта отвън рисуваше образа ѝ в стъклото и аз тайно я наблюдавах.
Заро остави молива и засвири няколко акорда, без да откъсва очи от тетрадката.
– Айде!
Вдигна чашката за наздраве. Всички отпихме. Лицата ни пламнаха за миг в червената светлина на занемарена сграда край релсите.
Тетрадката на Заро беше пълна с транскрибирани текстове на цигански песни. Записвал ги беше по слух, без да има представа какво означават. Повече от час пееше песен след песен, а красивата циганка превеждаше и той записваше значението на думите.
– Циганска нощ, в една свещ разтопена… Циганска нощ, един сън и целувка прекършена…
Тя беше приближила ухо към китарата, сякаш думите излизаха от вътрешността ѝ, а не от устата на Заро.
Той беше учител по музика в село, чието име се изгуби в тракането на вагоните. Когато влязох в купето, побърза да се извини, че е сложил китарата на моето запазено място до прозореца. После измъкна от сака бутилка водка и пластмасови чаши.
– Ще ми правиш ли компания?
Заро беше от онези хора, които те въвличат в разговор, искаш или не. Разказваше за песните, които свири на децата, за училището, за кабинета по музика, за живота на село. И не пропускаше да напълни чашите.
– Наздраве!
Беше се впуснал в това среднощно пътуване с такава непринуденост, че приемах всяка чаша. Когато младата двойка се настани при нас, двамата вече бяхме опиянени.
После изпълняваха песен след песен, докато нощният влак преминаваше през мрак и светлина. Първите дъждовни капки опънаха кривите си струни по стъклото и те завибрираха от прелитащите силуети на дървета и сгради…
***
– Ей, ти не слизаш ли тука?
Отворих очи.
Влакът беше спрял. Чувах суматоха – високи гласове, тътрене на куфари по коридора. Двамата ни спътници вече ги нямаше.
Станах с омекнали колене и сграбчих якето. Заро вече държеше раницата ми.
– Давай, давай!
Излязох в коридора, а той тръгна след мен. Залитах покрай купетата, блъсках се в качващите се пътници. На вратата си стиснахме ръцете. Заро ми крещеше неща, които никога нямаше да се случат – да се чуем някой ден, да му отида на гости, непременно да се видим пак.
Слязох. Той ми махна за последно и затвори с трясък тежката врата.
Влакът се изниза.
След последния вагон пред очите ми остана пейзаж, който не разпознавах.
Не.
Това не беше моята гара.
Умирах за вода. В гърлото ми се надигаше кисел вкус. Треперех в нощта.
Влязох в ледената чакалня и седнах на пейката. Отвън дъждът трополеше по ламарината. Струи вода се провираха изпод вратата и се събираха в локва пред краката ми.
В нея видях лицето на младата циганка от влака.
Устните ѝ беззвучно изричаха:
– Дъждът, който бичува пътищата ни, сърцето, което не издържа болките. Далеч от теб животът ми е празен…
…като уплашено дете в тъмнината.
13.01.2024
nagrevatel.blog 