Задържах с ръка пластмасовите чаши върху масичката, докато водката им придаде тежест. Колелата на вагона изтракаха, течността се разклати, но чашите си останаха на мястото.
– С едно слънце убито, в облаци скрито. С един звук дъждовен, в песен затворен…
Заро завинти бързо капачката на бутилката. Метна я върху седалката и грабна смачканата тетрадка.
– Чакай, чакай! Как беше? С един звук дъждовен, в песен затворен…
Наблюдавах как държи молива и си мислех, че, ако аз го стисках толкова силно, щях да изпитвам болка. Китарата в скута му проплака тихо, докато подавах чашите на другите двама пътници в купето.
Тя е много красива млада циганка. Нощта от външната страна на прозореца рисува образа й върху стъклото на прозореца и аз тайно я наблюдавам. Той също има меките черти на дете. Двамата се качиха във влака преди няколко гари. Настаниха се на местата си без излишни движения. Притиснаха се един към друг и зачакаха пътуването да приключи.
Заро остави молива и зсвири няколко акорда, взрян в редовете на тетрадката.
– Айде! – вдига чашката си за наздраве. Всички отпиваме. Лицата ни пламват в червената светлина на занемарена сградата край релсите. Тетрадката на Заро е пълна с транскрибирани текстове на цигански песни. Записвал ги е по слух, но няма никаква представа за какво се пее в тях. Повече от час той изпълнява песен след песен и записва в тетрадката значението на думите, които изрича.
– Циганска нощ, в една свещ разтопена… Циганска нощ, един сън и целувка прекършена…
Превежда му красивата циганка. Приближила е ухо към китарата, сякаш думите на песните излизат от вътрешността й, не от устата на Заро. Заро е учител по музика в село, чието име се преплете с тракането на вагоните. Когато влязох в купето побърза да се извини, че е сложил китарата си на моето запазено място до прозореца. После измъкна от сака бутилка с водка и пластмасови чаши.
– Ще ми правиш ли компания?
Заро е от онези хора, които те въвличат в разговор искаш или не искаш. Изглежда ми твърде млад за учител. Говори ми за песните, които свири на децата, за училището, за кабинета по музика, за живота на село. И не пропуска да напълни чашите.
– Наздраве! – Заро се е впуснал в това среднощно пътуване с такава непринуденост, че аз приемам всяка чаша с водка. Когато младата двойка цигани се настани в купето, двамата вече бяхме опиянени.
Сега моите спътници изпълняваха песен след песен, докато нощния влак преминаваше през мрак и светлина. Първите дъждовни капки опънаха кривите си струни от външната страна на прозореца и те завибрираха от прелитащите силуети на дървета и сгради…
– Ей, ти не слизаш ли тука?
Отварям очи. Влакът не се движи, долавям суматоха – високи гласове на мъже и жени, тътрене на куфари по коридора на вагона. Нашите двама спътници вече ги няма. Умирам за вода. Ставам с омекнали колене и сграбчвам якето. Заро вече е свалил раницата ми.
– Давай, давай!
Излизам в коридора, а той тръгва подире ми. Залитам покрай купетата, грубо се разминавам с качващите се пътници. На вратата си стискаме ръцете – Заро ми крещи неща, които никога няма да се случат – да се чуем някой ден, да му ида на гости в село, непременно да се видим пак. Слизам, Заро ми махва за последно и затваря с трясък тежката врата на вагона.
Влакът се изнизва и след последния вагон пред очите ми изниква пейзаж, който не разпознавам.
Не, това не е моята гара.
Огледах се – нямаше никой. В гърлото ми се надигаше кисел вкус. Треперех в нощта. Влязох в ледената чакалня и седнах на пейка. Отвън дъждът трополеше по някаква ламарина. Струи вода протичаха изпод вратата на чакалнята и се събираха пред мен в локва. В нея видях лицето на красивата циганка от влака. Устните й безвучно изричаха думи:
– Дъждът, който бичува пътищата ни, сърцето, което не издържа болките. Далеч от теб животът ми е празен…
…като уплашено дете в тъмнината.
13.01.2024
nagrevatel.blog 