Задържах с ръка дъната на ефирните пластмасови чаши, докато водката им придаде тежест. Под нас колелата на вагона изтракаха шумно, течността се разклати, но чашите си останаха на мястото.
– С едно слънце убито, в облаци скрито. С един звук дъждовен, в песен затворен…
Заро завинти бързо капачката на бутилката. Метна я върху седалката и грабна смачканата тетрадка.
– Чакай, чакай! Как беше? С един звук дъждовен, в песен затворен…
Наблюдавах как държи молива и си мислех, че, ако аз го стисках така, щях да изпитвам болка. Китарата в скута му проплака тихо – ревнуваше от това, че пръстите на Заро са върху този глупав молив, а не върху струните й. Подадох чашите на останалите двама пътници в купето.
Тя изглежда като дете. Нощта от външната страна на прозореца притиска образа й върху стъклото и аз, уж скришом, го наблюдавам. Леки, скицирани между другото и без претенции, черти на лицето. Не мога да откъсна очи. Той е почти с нейната фигура, но с по-зрели рамене и нос. Качиха се на влака преди две-три гари. Влязоха и седнаха на местата си без излишни движения. После се сгушиха един към друг, сляха се в едно общо тяло и зачакаха пътуването им да приключи.
Заро спря да пише с молива, а китарата му звънна припряно. Изсвири няколко акорда, взрян в редовете на тетрадката.
– Айде! – вдига чашката си за наздраве. Всички отпиваме. Лицата ни пламват в червената светлина на изоставена сградата край релсите. Тетрадката на Заро е пълна с транскрибирани текстове на цигански песни. Записвал ги е по слух, но няма никаква представа за какво се пее в тях. Вече повече от час той изпълнява песен след песен и записва в тетрадката значението на думите, които изрича.
– Циганска нощ, в една свещ разтопена… Циганска нощ, един сън и целувка прекършена…
Превежда предимно тя. Поднесла е дясното си ухо към китарата сякаш думите излизат от вътрешността й, а не от устата на Заро. Заро е учител по музика в село, чието име се преплете с тракането на вагоните. Когато влязох в купето побърза да се извини, че китарата му седи на моето запазено място до прозореца. Премести я до себе си и непринудено измъкна от сака бутилката с водка и наколко пластмасови чаши.
– Ще ми правиш ли компания?
Заро е от онези хора, които те въвличат в разговор искаш или не искаш. Чарът му е, че е твърде млад за учител. Говори ми за песните, които свири на децата, за училището, за кабинета по музика, за живота на село. Защитава с прости думи всеки свой житейски избор. И не пропуска да напълни чашите.
– Наздраве! – Заро изживява това среднощно пътуване с непринуденост, която ми позволява да приема всяка чаша с водка. Когато младата двойка се настани в купето, ние двамата вече бяхме пияни.
Сега моите спътници изпълняваха песен след песен, докато нощния влак преминаваше през мрак и светлина. Първите дъждовни капки опънаха кривите си струни от външната страна на прозореца и те завибрираха от прелитащите силуети на дървета и сгради…
****
– Ей, ти не слизаш ли тука? Ставай!
Отварям очи. Влакът не се движи, долавям суматоха – високи гласове на мъже и жени, тътрене на куфари по коридора на вагона. Нашите двама спътници вече ги няма. Слепоочията ми пулсират, умирам за вода. Ставам с омекнали колене и сграбчвам якето. Заро вече ми е свалил раницата и ми тика шапката в ръцете.
– Давай, давай!
Изскачам в коридора, а той тръгва подире ми. Залитам покрай купетата, грубо се разминавам с качващите се пътници, гледат ме сърдито. На вратата си стискаме ръцете – Заро ми крещи неща, които никога няма да се случат – да се чуем някой ден, да му ида на гости в селото, непременно да се видим пак. Най-накрая стъпвам на перона. Заро ми махва за последно и затваря с трясък тежката врата.
Влакът бавно се изнизва и след последния вагон пред очите ми изниква непознат пейзаж.
Не, това не е моята гара.
Последните изтраквания на колелата пробягаха по релсите. Огледах се – бях напълно сам. Според разписанието следващия влак щеше да мине след четири часа. Чувствах се ужасно, от гърлото ми се надигаше кисел вкус. Треперех в нощта. Влязох в ледената чакалня и седнах на единствената здрава пейка. Отвън дъждът трополеше по невидима ламарина. Тънки струи вода протичаха изпод вратата на чакалнята и се събираха пред мен в студена локва. Погледнах в нея. Съзрях лицето на младата циганка, очите й бяха приковани в мен, а устните й безвучно изричаха думи:
– Дъждът, който бичува пътищата ни, сърцето, което не издържа болките. Далеч от теб животът ми е празен…
…като уплашено дете в тъмнината.
13.01.2024
nagrevatel.blog 