Зета-кърлеж

Ужасът от мисълта, че зета-кърлежът ще се храни със соковете на тялото ми поне пет години, без да мога да го махна оперативно, защото това би ме убило, ме накара да затворя очи и няколко часа да дишам шумно. Щеше да стане голям и тежък почти колкото мен и щеше да се наложи да придвижваме заедно телата си с нещо като голяма хотелска количка за куфари. Започнах неконтролируемо да хлипам.  

Лора ме откри на пода в дневната. Прегърна треперещите ми рамене и също заплака.

– Ще се справим, чуваш ли! Ще се справим…

Напусна ме три месеца по-късно. Зета-кърлежът под лявата ми мишницата вече бе пораснал до големина на баскетболна топка. Гледах как фитнес задникa на Лора се отдалечава с полюшване по улицата, осветен от неоновите светлини на любимия ни бар. Поръчах си уиски, чисто. Разклатих чашата под носа си и веднага усетих остра болка в гърдите. Нямаше да мога дори да си близна – нито сега, нито утре. Паразитът щеше да ме убие.

Да изпия ли чашата и да приключа още сега?

Огледалните повърхности на бара отразиха ненормално кривите линии на тялото ми. Мамка му, наистина полагах усилия да изглеждам добре. Наистина полагах грижи. Лора обожаваше да гали загорялата ми кожа с руси косъмчета, докато мърдах оформените си мускули под нея. Тя също се грижеше за тялото си. Мамка му, две перфектни голи тела, сплетени в леглото.

Напуснах бара и тръгнах към ресторанта на съседната улица. Носех гигантска риза, с която да прикрия издутината от зета-кърлежа, но все тая – лявата ми ръка висеше неестествено встрани от тялото. Седнах на изискана маса с бяла покривка и поръчах почти цялото меню. Храних се непрекъснато в продължение на три часа. Изпих седем плодови сока, за десерт изядох четири чийзкейка със сладко от боровинки.

Прибрах се в луксозния си апартамент и се проснах на леглото по гръб. Нагласих възглавниците така, че тялото на зета-кърлежа да получи собствена малка вдлъбнатина. Заспах.

***

– Съвсем мъничка точица в горната част на бедрото – каза Мария и пъхна в устата си гигантско парче шунка. – Можех да я изчегъртам с нокът. 

Мразех, когато ми говореше така. Но харесвах да я гледам как се храни. Така или иначе по-голямата част от деня ни минаваше в залата за хранене. Оттегляхме се за кратки почивки и после се връщахме. За да не се изкриви гръбнакът ми се налагаше да се придвижвам с протеза, привързана успоредно към гръдния ми кош, която в долната си част завършваше с голямо, меко колело. Тя поддържаше тялото на зета-кърлежа, което в края на първата година беше нараснало до големината на планинарска раница и вече ми тежеше значително. Носех нещо като голямо широко пончо, специално изработено да прикрива лявата част на тялото ми. Всички в клуба носеха такива. Черни, за да поддържаме оптичната илюзия за общия обем на фигурите ни. Приглушена светлина, размити сенки и нисък контраст. 

– Не съм чак толкова голяма, нали?

Зета-кърлежът на Мария вече беше нараснал значително и тя се придвижваше с помощта на алуминиева конструкция, подобна на кафез за птици. Тялото й обаче продължаваше да изглежда добре. Косата й беше руса до бяло. Тясно порцеланово лице, големи красиви очи, тънки устни и ситни зъби, с които елегантно дъвчеше храната. Сред гънките на своето пончо Мария приличаше на прелестна гладна птичка. Обичах да се храним заедно.

– Оттук изглеждаш добре – казах й. Масите бяха много големи и келнерите на клуба ги зареждаха с изискани ястия, еднократно за всяко хранене. 

Мария се усмихна.

***

Получих алуминиева конструкция на колела пролетта на третата година. Тялото на моя зета-кърлеж вече беше огромно, а сивата му лъскава кожа опъната до скъсване. Алеите в парка на клуба бяха хубави и с Мария можехме да правим кратки разходки на слънце между всяко хранене. Тя установи, че черното й пончо никак не подхожда на обстановката отвън и всички тези разцъфтели дръвчета и започна да привързва към клетката си прозрачни розови воали там, където й се струваше, че стоят добре. Тормозеше администрацията на клуба с поръчки и всеки ден измисляше нещо ново. Помогнах й да си проектира две бутафорни прозорчета, които закрепихме на подходящи места. Декорира ги с пъстри завески, а на первазите им фиксира неподвижно миниатюрни саксийки с живи цветя. Окачи над главата си елегантен копринен абажур, а по стените на клетката спусна балдахини от ефирен тюл. Подарих й плюшен еднорог, който тя постави под малко огледало, което можеше да отрази само лицето й. Накрая алуминиевата конструкция на колела се превърна в къщичка за принцеса, която Мария плавно буташе отвътре по гладките алеи в парка на клуба. 

***

Сънувах как танцуваме с Лора на техно-музика. Тя извиваше тялото си. Гърдите й се люлееха. Диджеят ускоряваше ритъма и ние се движехме все по-бързо и по-бързо, но този ритъм не достигаше крайната си точка, с Лора се възнасяхме нагоре още и още, опиянени от изпитото уиски и финансовите си успехи, просто знаехме как да живеем добре на скорост, не бяхме глупави, бяхме чудесни екземпляри и всички го виждаха, и ние двамата с Лора виждахме как всички го виждаха и се възнасяхме още и още и знаехме, че на върха на този ритъм ще последва кратка пауза, след която диджеят ще ни удари с нов бийт, и когато тази пауза дойде, с Лора разперихме ръце нагоре в очакване, но си остана пауза, мъчителна пауза, в която всяка секунда можеше да ни връхлети басовия удар и всички да закрещим, да задишаме отново, но паузата си оставаше и аз се задушавах все повече и повече, трябваше да си поема въздух, но не можех, имах нужда от някакъв звук, за да започна пак да дишам… 

Събудих се от шума на приглушена вибрация, която прерасна в настойчиво бипкане. Отворих очи и плъзнах пръст по дисплея на смартфона. Лявата ми ръка лежеше изтръпнала върху тялото на зета-кърлежа. Беше време за хранене. 

***

– Тази островърха шапчица ще ти отива, звездоброецо – каза Мария и ми подаде малък пакет през едно от прозорчетата си. – Честит рожден ден.

– Стига вече – казах й. Избутах замъка си близо до нейната къщичка и поех пакета. Нашата малка игра продължаваше твърде дълго и чувствах умора. Върху черното ми пончо вече имаше златни звезди, а по стените на клетката големи витражи, изобразяващи съзвездия, зодиакални знаци и фазите на луната. Притежавах и пясъчен часовник със „звезден прах“, закрепен в дясната част на рамката.  С него измервахме времето ни до хранене.

– Хайде, обърни часовника – каза Мария и започнахме да бутаме количките си по алеята с известно усилие. Опитвах да не гледам към останалите обитатели на клуба, които също се опитваха да се разхождат под тежестта на своите зета-кърлежи. Те обаче ни наблюдаваха. Аз бях нещастен магьосник-звездоброец, тя беше нещастна принцеса. Бяхме самотни всеки в своята клетка. Говорехме за незначителни неща. Слънцето светеше през листата, юни ни даваше най-доброто, на което беше способен.

Вечерта успяхме да погълнем без остатък огромна триетажна торта. Едно от хубавите неща да изхранваш паразитно тяло е, че можеш да се наслаждаваш на храната безкрайно, без това да се отразява кой знае колко на собствената ти фигура. Мария сияеше, докато облизваше с език крема по устните си. Искаше да се чувствам добре. Аз се чувствах добре. Страшно ми се пиеше чаша уиски. Поканих я в моята стая. Излязохме с усилия от клетките си и с облекчение се тръшнахме в леглото. Погалих нежно гърдите й. Чукахме се без да се докосваме до безмълвните тела на зета-кърлежите. Всяко движение беше усилие, но беше взаимно.

Мисля, че и двамата се справихме добре. 

***

Зета-кърлежът на Мария се откачи от тялото й на сутринта. Очаквах я на масата за хранене, но тя не се появи. Никога повече не я видях. Продължих да се храня сам. Премахнах плексигласовите витражи със зодиакални знаци от клетката си и драпериите със златни звезди. Вече не бях магьосник-звездоброец. Оставих само пясъчния часовник. Все още трябваше да отмервам времето си до хранене. Помолих администрацията на клуба да остави клетката на Мария в моята стая, така както си беше. Поливах миниатюрните саксийки с цветя върху прозорчетата, които й бях проектирал. Поръчах си няколко книги. После още няколко. Не спрях да излизам навън и да бутам количката си в безкрайни обиколки на парка. Въртях се в кръг по часовниковата стрелка, никога наобратно. Октомври покри алеите с червени листа, ноември валеше почти през цялото време, последва най-тъжната Коледа, която прекарах заедно със старите си родители. Изядох огромна торба с канелени бисквитки, които по-рано ненавиждах. Баща ми се подпираше на бастун, майка ми местеше пред себе си проходилка за възрастни хора. Аз возех тялото на моя зета-кърлеж в алуминиева клетка на колела.

***

Събудих се. Надигнах се от леглото с неочаквана лекота. Изправих се и залитнах напред. Зета-кърлежът пълзеше на земята. Чух драскането на малките му крака. Бях гол, само по долнище на пижама. Излязох в коридора, босите ми крака шляпаха по пода. Продължих напред. Отворих тихо няколко врати и излязох навън. Прекосих парка на санаториума. Тръгнах по улицата. Отново беше юни, някакви птици пееха в клоните на дърветата. Разминавах се с хора. Те се извръщаха, за да ме зяпат. Не ми пукаше. Минах покрай магазини, които тъкмо отваряха. Свивах на преките, после свивах отново. Вървях така до вечерта. Улиците пламнаха в светлини. Вървях и през цялата нощ. Не чувствах глад. Не се уморих. Слънцето се показа иззад сградите и стопли кожата ми.

Разбрах защо Мария дори не ми каза довиждане.