На битака в Твърдица ни се лепва мъж със златиста електрическа самобръсначка в ръката. Пуска я да бръмчи. За 50 лева това бижу може да бъде наше. Дръж за малко, казва мъжът и тика самобръсначката в ръцете на г-н С. Той се дърпа назад, защото подозира, че вземе ли я, ще бъде негова със сигурност. Напускаме битака, но мъжът ни преследва на улицата. Пак пуска самобръсначката да бръмчи, докато изтъква достойнствата й – вежди-межди, всичко! Само за 25 лева!

Страхотна оферта, от която все пак не се възползваме, но се възползваме от офертата на гората към хижа Чумерна – слънчеви лъчи, дървета-мървета, всичко!

Онзи страшен момент, в който за човешката фигура пред теб има опасност да изчезне завинаги. Уж все още различаваш очертанията й, но по-скоро се заблуждаваш – мозъкът ти не търпи празнината и дорисува, това което му липсва.

Вървим с Ели по улиците на София. Ели е щастлива, защото се държим за ръце, неделя следобед е, а тротоарите са посипани с жълти есенни листа. И аз съм щастлив заради всичко това. Обичаме да влизаме в книжарници. Понякога съм против да влизаме в книжарници, защото изхарчваме пари, с които обикновено не разполагаме, но така или иначе винаги влизаме. Ели казва, че няма да купуваме нищо, само ще разглеждаме. Стърчим пред рафта с детските книжки и разлистваме илюстрациите. Повечето книги на този рафт са просто съвършени.

Москвичът си работеше – неведнъж бяха виждали дебелият мъж да го кара из квартала. Беше паркиран на сянка под клоните на върбата, а наоколо не се виждаше жив човек. Предният капак най-накрая изпука и момчетата го повдигнаха нагоре. Усетиха миризмата на двигателя. Пръстите им почерняха докато успеят да отхлабят скобите и откачат маркучите към радиатора. Потече някаква течност, не бяха сигурни каква е. Самият радиатор излезе лесно – лашнаха го няколко пъти в различни посоки, за да се откачи от скобите. Не тежеше кой знае колко. Затвориха капака, хванаха радиатора от двете му страни и се изнизаха покрай напечената от слънцето кооперация.

Може да звучи клиширано и старомодно, но когато крачих из обляната със светлина гора изпаднах в силна екзалтация. Обзеха ме такива възторг и възбуда, че се въртях на всички страни, аха да не изпусна да видя някоя огненна корона, някой поток от светлина, някой вълшебен контраст от цветове. Казвам ви, това е състояние на духа и тялото, което ще търся отново и отново – ако не в реалността, то в спомените си.

Опитвам да кажа нещо, но да се говори в стар руски „УАЗ-452“, който се търкаля надолу по камъните, е невъзможно. Двамата военни отпред си крещят един на друг, но виждам само пантомимата на челюстите им. В таблото на уазката зеят дупки от някакви липсващи уреди. Единствено пепелникът е в неговата си дупка и шофьорът задушава фаса си в него. Устремени сме надолу към Петрич по изровен от дъждовете път през гората. Каросерията, в която се возим, се усуква от клатенето и двете крила на вратата отзад се разтварят и пропускат светлина и прах.

Вятърът заделя малко от вълните на морето и ги дава само на тревата…

Намирам се на планеттата Саракш (Обитаемият остров, Стругацки), в нейния петнист, ръждясал, влажен, радиоактивен свят. Очаквам голи полу-хора, полу-маймуни, с камъни в ръцете, да се втурнат от вътрешността на хижата към нас. Не мога да докосна стените на тази сграда, не мога да седна, да се облегна, да се подпра. Ще се лепне нещо за мен, нещо мазно и гнусно, нещо органично. Влизам навътре.

Марчела пушеше цигара до бутилката с газ, която тихо изпускаше. После Марчела се възнесе като ракета в небето и се превърна в звездичка. Сега всеки може да я посочи тази звездичка и да си каже: „Ето я Марчела! „