В тази история участват Господин С., Господин В., Господин Н. и едно вързопче халюциногенни гъби. Предната година Господин В. ги бил набрал от склоновете над хижа Паскал в Стара планина. Идеята била тримата герои да се качат отново на родното място на магическите псилоцибинки и там , на билото, до извора Петте чучура, да ги изядат. Все пак яденето на гъби е по-скоро ритуал свързан с природата и взаимовръзките, които хората имат с Вселената, а не с консумиране на бира и кебапчета.

Решението да се върнеш е трудно. Но по някой път е жизнеутвърждаващо.

По два пръста напред бяхме изкарали – замръзнали като куки. В тях – димяха цигари. Запалихме ги точно под връх Юмрука по зимната пътека към хижа Ехо. Двамата (аз и Станбето) трябваше да се вгледаме вътре в себе си и да преценим имаме ли сили да продължим напред, или да се върнем. Знаете как е – остава ти някъде час до топлата печка. На ръце да го ходиш и метеорити да падат отгоре ти, обрасли с враждебни извънземни – все ще стигнеш.

„С ум и разум надари ме…” (Из Вазовата молитва)

Вятърът – леден. Дрешките – парцалки. Билото – в преспи. Дневна светлина – още час, час и нещо. Връх Юмрука – още по-юмручен и на Еверест прилича (демек по ръбовете му се вият снежни дантели и май кислород няма там горе никакъв…)

Пак са се събрали няколко поредни почивни дни и на изхода от София, в посока Перник, се е струпала върволица от автомобили. Вали дъжд. Стопът е малко нелеп – всички се движат с нула километра в час и шофьорите имат време дълго да съзерцават мокрите ни фигури край пътя. Толкова сме близо до тях, че направо им влизаме в личното пространство и се чудим накъде да отместим погледи. Освен това е странно да опъваме палци пред един и същ автомобил в продължение на много минути. Целта ни е Гоце Делчев, а от там – село Гърмен на гости на Ванката. След това – пеш из Родопите.

Неизвестните фотографи са в прашасали кутии в най-затънтените чекмеджета на секциите, които пък са в най-тъмните кьошета на стаите. Фотографиите им са пожълтели и накъдрени. Никой никога няма да разбере кои са те, какви хора са били и защо са снимали. Времето е старо, политическия строй – добре познат на по-възрастните (и непонятен за най-младите). Те художествена стойност може би нямат (поне в смисъла, който днес влагаме в „художествена стойност“). Но ненарочно и някак невинно са запечатали ключови моменти от живота на бащи и деди, живели в 45 годишния експеримент, в чието название се съдържа хипарската дума комуна.

Тази история е за едно пътешествие в Родопите. Случи се по великденските празници и Гергьовден, когато се струпват многото почивни дни. Зорбас Гъркът казва, че грях си слага на душата мъж, ако не каже на една жена, че е красива. Аз казвам, че грях си слага на душата човек, ако не използва почивните си дни в тази част на годината, за да направи пътешествие в Родопите.

Тогава тревата там е зелена, мека и сочна.

Като заговарям за грехове се сещам за основната случка, която покърти из основи бедната ми душа по време на това пътешествие. Вървим си със Сту по прастарите пътеки, а в далечината малко селце на баир – няколко къщи, скупчени около минарето на джамията. Пада от онзи, родопският дъжд – вали, но не мокри. Ходжата запява, а меките хълмове подхващат древните думи и ги затъркалват по склоновете си. Въздухът се изпълва с вяра, а ние замръзваме заслушани. И двамата чувстваме как машинките ни в областта на гърдите започват да хлопат ето така:

Лъптъп-луптуп, луптуп-лъптъп…

Тази история разказва за едно пътешествие из Странджа планина. В края на текста има видео, озаглавено „Странджа и хората. Симбиоза без булдозери“. То се опитва да пресъздаде духа на това място през погледа на пътуващите през него. Познавам хора, които са правили подобни трипове с колела, пеша или на стоп. Те разказват различни истории, но общото при тях е, че Странджа планина и всички неща в нея винаги оставят траен отпечатък върху тях.

Планината е най-слабо населената област в страната. Доскоро затворена за външния свят, тя все още е запечатана извън „нормалното“ време, а липсата на хора я прави интересна за хората. Някои отиват там с големи, жълти машини – за да останат, като собственици на постройки, в които да посрещат преминаващите пътници и да печелят пари. Други пък само преминават с автомобили, велосипеди или пеша – за да остане Странджа.

Тръгваме петнайсетина души, няколко автомобила с багажници за велосипеди и две надуваеми лодки. Началната точка е село Маточина, крайната – Синеморец.