Онзи страшен момент, в който за човешката фигура пред теб има опасност да изчезне завинаги. Уж все още различаваш очертанията й, но по-скоро се заблуждаваш – мозъкът ти не търпи празнината и дорисува, това което му липсва.

Може да звучи клиширано и старомодно, но когато крачих из обляната със светлина гора изпаднах в силна екзалтация. Обзеха ме такива възторг и възбуда, че се въртях на всички страни, аха да не изпусна да видя някоя огненна корона, някой поток от светлина, някой вълшебен контраст от цветове. Казвам ви, това е състояние на духа и тялото, което ще търся отново и отново – ако не в реалността, то в спомените си.

Опитвам да кажа нещо, но да се говори в стар руски „УАЗ-452“, който се търкаля надолу по камъните, е невъзможно. Двамата военни отпред си крещят един на друг, но виждам само пантомимата на челюстите им. В таблото на уазката зеят дупки от някакви липсващи уреди. Единствено пепелникът е в неговата си дупка и шофьорът задушава фаса си в него. Устремени сме надолу към Петрич по изровен от дъждовете път през гората. Каросерията, в която се возим, се усуква от клатенето и двете крила на вратата отзад се разтварят и пропускат светлина и прах.

Вятърът заделя малко от вълните на морето и ги дава само на тревата…

Марчела пушеше цигара до бутилката с газ, която тихо изпускаше. После Марчела се възнесе като ракета в небето и се превърна в звездичка. Сега всеки може да я посочи тази звездичка и да си каже: „Ето я Марчела! „

Морето през зимата не е красиво. То е неподредено, разпиляно. Натрупано тук-там. Складирано в очакване на лятото. Пясъкът на плажа е на вълнички. Оформен като дъно с полузаровени в пясъка боклуци. Поглъща ги именно пясъкът, не огромния пясъчен червей на Дюн, за него тук е твърде влажно.

Ето едно хубаво описание на хижа Планински извори – лайна върху много стар, но вечен бетон.

Вълшебно утро в притихналото село Орцево. Докато мия тавата от сутрешната баница г-н Н. се включва с кавала. А пред нас веригата от върхове на Пирин бавно порозовяваше.

Влакът бавно спира на Враца. Ставам да си сваля раницата. Един господин се приближава до мен и ми прошепва в … Още

Винаги, когато посещавам Славянка планина, разказвам историята как преди 20 години така се залутахме по склоновете й, че се озовахме в Гърция и трябваше да се прибираме на автостоп. Уви, и този път Алиботуш остана недостижим.