Сянката на облаците препуска по пътя по-бързо от табун диви коне. Пътят всъщност не е високопланински, а крайбрежен – непрекъснато е заливан от бели вълни. Стръмният бряг ги разбива в ефирна пяна. В далечината стърчат върховете на незнайни острови. Триъгълен знак с удивителна съобщава за вероятност за пейзажи – да се преминава с повишено внимание.
Синеморец. Носталгично завръщане от преди 30 години, когато с приятел продавахме царевица и сладолед на плажа, изпосталелия дог на Федката хрупаше миди от тенекията от сирене, а Песа ме научи „как огънят яде дърва“, за да я сваря тази проклета царевица в същата онази тенекия от сирене, докато от кръчмата на Митака Мадафака кънтеше Money For Nothing на Dire Straits.
Ето едно хубаво описание на хижа Планински извори – лайна върху много стар, но вечен бетон.
Във Вселената има баланс, иначе няма да е честно. След изнурителното изкачване Беласица ни възнаграждава с невероятни пеизажи – в далечината облаците спускат дъждовна пелена над равнината, а слънчевите лъчи прозират през нея.
Вълшебно утро в притихналото село Орцево. Докато мия тавата от сутрешната баница г-н Н. се включва с кавала. А пред нас веригата от върхове на Пирин бавно порозовяваше.
Влакът бавно спира на Враца. Ставам да си сваля раницата. Един господин се приближава до мен и ми прошепва в … Още
Най-естествено заставаме един до друг пред пропагандата на Залеза. Каквито и да сме. Така ще бъде винаги.
Тя се качва с розовите си обувки на токчета (как ли успява да натиска педалите?). Завърта стартера. „Пеперудата“ хвръква напред по трасето и веднага събира мъжките погледи. Минава елегантно препятствията, докато всички са обсебени от „очите“ й. Почуква елегантно на двутактовите си токчета – безспорно тя е кралицата тук.
И още – да удариш напряко през полето от свежи жита си е нещо като да направиш циганско колело на плажа, само че е по-лесно.
Вдигаш поглед към бойлера, който изпълнява желания. В него няма нищо разочароващо или предизвикващо съмнение, но няма и нищо, внушаващо надежда. Но пък стойността на стрелката не е на нулата.
Винаги, когато посещавам Славянка планина, разказвам историята как преди 20 години така се залутахме по склоновете й, че се озовахме в Гърция и трябваше да се прибираме на автостоп. Уви, и този път Алиботуш остана недостижим.
nagrevatel.blog 