Мирозданието всъщност е върволица от купета-вселени, композирани на някоя гара-разпределителна и ние съществуваме за кратко в една или друга от тези вселени, докато пътуваме към разпределението си. Понякога си спомняме един за друг.

Сянката на облаците препуска по пътя по-бързо от табун диви коне. Пътят всъщност не е високопланински, а крайбрежен – непрекъснато е заливан от бели вълни. Стръмният бряг ги разбива в ефирна пяна. В далечината стърчат върховете на незнайни острови. Триъгълен знак с удивителна съобщава за вероятност за пейзажи – да се преминава с повишено внимание.

При самото издърпване на книгата от рафта, носът ме засърбява. Кориците са подпухнали, сякаш обезцветени. Оформлението им идва от свят, който вече не съществува, свят с различна визуална култура. Постепенно осъзнавам, че стоим пред нещо уникално и в мен се появява неясна тревога – по какъв начин да се докосна до всичко това, как да го разбера по-добре?

Ето едно хубаво описание на хижа Планински извори – лайна върху много стар, но вечен бетон.

Във Вселената има баланс, иначе няма да е честно. След изнурителното изкачване Беласица ни възнаграждава с невероятни пеизажи – в далечината облаците спускат дъждовна пелена над равнината, а слънчевите лъчи прозират през нея.

Вълшебно утро в притихналото село Орцево. Докато мия тавата от сутрешната баница г-н Н. се включва с кавала. А пред нас веригата от върхове на Пирин бавно порозовяваше.

Митко Курназа танцува кючек по средата на купето. Във всяка длан стиска по един тежък нож. Остриетата проблясват покрай главите на седналите пътници.

Влакът бавно спира на Враца. Ставам да си сваля раницата. Един господин се приближава до мен и ми прошепва в … Още

Ето ни и нас – със сладолед в ръка, седим на панорамната площадка над село Гьоврен и наблюдаваме джамията и къщите под нас. В самото начало сме, а мисълта за дълго, изнурително вървене към свършващото време едновременно ни радва и ни смущава. Това пътуване никак няма да е лесно.