Влязохме в тунела по стръмна пътека към два през нощта. Пияни след обиколка на баровете. Светлината от запалките се плъзгаше по стоманените релси. Миришеше на масло и нещо прегоряло. Някой изтърва бутилката с джин, чух как се пръсва на парчета. Момичетата се държаха за ръце. Кикотеха се, докато се препъваха по камъните.
Долових металния звук от напрягането на релсите, след това грохота на приближаващия по моста над реката влак. Групата продължаваше да се движи по средата на тунела. Обзе ме безпокойство, че някои от нас са много пияни. Някой трябваше да ги накара да се махнат от релсите. Шумът се усилваше, а мракът се уплътняваше в отделни сенки. Запрепъвахме се към стените и плитките ниши в тях.
Съзрях силуета на Елена очертан от огромния фар на локомотива, който вече нахлуваше в тунела. Сграбчих я за ръката и я дръпнах в нишата. Опряхме гръб в острите ръбове и се притиснахме един към друг.
***
Елена се появи сякаш от нищото. В един миг си седяхме на стъпалата пред kиното – тийнейджъри с акнета, пиърсинг и мръсни коси, метълски тениски и скъсани дънки. В следващия тя вече пресичаше площада с хубавите си крака. Седна при нас и всички я загледахме. Тъмни очи, трапчинки, къси панталонки с разнищени конци.
Елена от София.
Екзотична. Идваща от друг, по-голям свят. Влюбихме се в нея до един. Горещи вечери, алкохол, трева, задимени нощни клубове, сиатълски гръндж, гаражни банди, сух хляб и плесенясало сладко. Борехме се с провинциалната скука. Бяхме най-готините момчета и момичета в изгорелия от слънцето град. Търсещи, умни, забавни. Не правехме кой знае какво, освен да демонстрираме, че сме различни.
Албуми, песни, аудиокасети. Китари.
Елена можеше да си говори с всеки от нас и всички искахме да си говорим с Елена. Искаш ли да те изпратя? Когато не беше наоколо, пияни крещяхме, че я обичаме, и че трябва да ни оставят на мира. На следващия ден се отричахме – нищо не помня. Но помнехме.
Квартири, мазета, изоставени вили – дим от цигари, повръщано и белези от ръбовета на счупени бутилки. Къде е Елена? Какво правят двамата в онази стая? Колко време са там вече? Тя девствена ли е? Кой ще я „отвори“?
***
Машинистът неочаквано пусна свирката на локомотива и звукът прониза тунела, многократно усилен от ехото. Елена потръпна и се притисна в мен. Грохотът и вибрациите сляха телата ни. Вагоните профучаваха пред очите ни опасно близо. С общите си очи виждахме светлинните им импулси, помирисвахме ги с общия ни нос, усещахме вятъра изпод колелата с една и съща кожа. Получих ерекция.
Влакът се изниза и остави след себе си непрогледен мрак. Някой изграка дрезгаво. Чух тракане на камъни от стъпките на невидими хора. С Елена бавно се разединявахме, обособявахме кръвообращенията си, връщахме собствените си възприятия. Накрая просто стисках топлото й тяло, усещах влажната й буза, долепена в моята, чувах дишането й отделено от моето. Изправихме се. Разделихме се. Следите от срастването ни бавно изстиваха в студения въздух.
Останалото беше сладък сън, от който с Елена се събудихме на счупена пейка в центъра на града. В края на лятото. На следващия ден тя не се появи. И бях сигурен, че пътува към София в купето на среднощния влак.
13.11.2016
nagrevatel.blog 