Mалката пица Маргарита седна на най-отдалечената маса, тази до закачалката за палта. Не се съблече. Остана си по сив шлифер. Свали си само сивите ръкавици и ги подреди в ъгъла на масата. Жена, прехвърлила петдесете. Свлече се на стола без да го дръпне назад, притисна се в масата и цялата й сивота се изля върху покривката и потече надолу през провисналия на пода колан на шлифера.
Сервитьорката тъкмо дояждаше тирамису с изтичащ срок. Взе менюто и се запъти към масата на жената. Пицарията беше превзета от неделна скука и салонът празен. Само на една маса две Италиански салати с фитнес тела не спираха да си говорят една през друга.
Влязох в кухнята, за да увелича градусите на фурната и да извадя купата с доматен сос от хладилника. Върнах се точно когато сервитьорката плесна менюто върху барплота.
– Голяма водка. С фъстъци.
– Водка?
Погледнах пак към дъното на салона. Не познах. В пицарията влизаха редовни клиенти и обикновено си приличаха с храната. Пица Прошуто е дебел мъж с мустаци с цвят на пармезан и торбички под очите. Винаги е сам. Шопските Салати не харесват маслината, но обичат магданоза. Поръчват малки бири и ги оставят недоизпити. Пилешките Крилца е оперен певец, който глозга с много поддържани зъби. Колкото по-изискана е поредната му партньорка, толкова по-обилно тече мазнината по брадичката му. Най-неприятен е Билковият чай – докато си попарва пакетчето в края на конеца, изпръсква салона със свадливата си компетентност. След него сервитьорката минава с парцала целия под.
Наблюдавах сивата особа да сръбва от чашата с водка, все едно в нея има топло мляко. Направи жест към стола срещу себе си. Приближих се.
– Сипете си една водка за моя сметка – предложи ми тя. Шлиферът й приличаше на стар домашен халат, пропит с миризма на запържен лук. Миризмата на лук идваше от мен самия.
– Може би по-късно – отклоних предложението й. – Какъв е поводът?
– Дочаках – каза тя тихо. Сръбна от водката и обели люспата на фъстък.
– Тази сутрин се обадиха, че мога да си получа ключа от апартамента. Тъкмо идвам оттам.
– Поздравления – казах й аз, но тя вече открито бършеше сълзите си. Започна да ми описва бащината си къща, на две преки оттук, тогава имало поляна, по която тичала. Обещали им южен, слънчев апартамент, сто и двайсет квадрата. Тя плакала, когато дошли багерите, както плачеше сега. После строежът спрял. Скелетът на мечтите й стърчал с озъбените си ребра години наред. Престанала да минава оттам. Старецът умрял. Старицата умряла. Тя останала сама в плесенясалата квартира. Вече петнайсет години. До днес. Днес внезапно й звъннали да си получи ключа от апартамента.
Забелязах, че водката в чашата й не намалява, въпреки че непрекъснато отпиваше. Не знаеше как се празнува такова нещо.
– Прощавайте, по принцип не плача… просто… не знам. И малко ме е яд. И какво? Нищо. Хубаво е, как да не е хубаво. Петнайсет години са това. Хубаво е, нали?
Стържех пармезан в кухнята и си представях малката пица Маргарита в празния апартамент, облян в светлина. Държи ключа и не знае къде да го остави. До края на смяната оставаха четири часа. Навън се свечеряваше. Прозорците се превръщаха в огледала и пицарията изглеждаше двойно по-празна. По радиото Джони Кеш свиреше на най-тъжната си китара. Италианските салати изчерпани мълчаха и ровичкаха зелето в чиниите.
Малката пица Маргарита си тръгна. В салона влезе Пилешките крилца и показа хубавите си зъби. Партньорката му тази вечер беше страшна красавица. Включих фритюрника.
18 декември, 2016
nagrevatel.blog 