Тя се качва с розовите си обувки на токчета (как ли успява да натиска педалите?). Завърта стартера. „Пеперудата“ хвръква напред по трасето и веднага събира мъжките погледи. Минава елегантно препятствията, докато всички са обсебени от „очите“ й. Почуква елегантно на двутактовите си токчета – безспорно тя е кралицата тук.
И още – да удариш напряко през полето от свежи жита си е нещо като да направиш циганско колело на плажа, само че е по-лесно.
Вдигаш поглед към бойлера, който изпълнява желания. В него няма нищо разочароващо или предизвикващо съмнение, но няма и нищо, внушаващо надежда. Но пък стойността на стрелката не е на нулата.
Винаги, когато посещавам Славянка планина, разказвам историята как преди 20 години така се залутахме по склоновете й, че се озовахме в Гърция и трябваше да се прибираме на автостоп. Уви, и този път Алиботуш остана недостижим.
Нина се задава по напуканите плочи на терасата. Бърза към мен. Движенията на тялото й ме смущават. Почти няма плът върху костите. Бедрата и тазът й не следват естествена линия, кривят се като на износена кукла. Прекосява с усилие пространството между нас – помага си с ръце, свити в лактите, сякаш се избутва от телата на невидима тълпа. Все пак й личи колко е радостна да ме открие.
А по Дунав плуват малки червени точици. Миналогодишните великденски яйца на белградчани.
Най-вълшебният момент от този вълшебен преход – суграшицата, горе на билото. Малки, бели „стиропорени“ сферички, които падат на гъсто и се натрупват по раниците.
Една история за момиче в автобус, пърхащи в стомаха пеперуди и кометата Хейл Боп.
Има ги всякакви – знайни и незнайни. Но има един заслон в Родопите, който ни е най на сърце – Велийца. Много близко е до мечтата за дървена къщичка с широк панорамен прозорец, падащи снежинки, бумтяща печка, тишина.
nagrevatel.blog 