Мирозданието всъщност е върволица от купета-вселени, композирани на някоя гара-разпределителна и ние съществуваме за кратко в една или друга от тези вселени, докато пътуваме към разпределението си. Понякога си спомняме един за друг.

Сянката на облаците препуска по пътя по-бързо от табун диви коне. Пътят всъщност не е високопланински, а крайбрежен – непрекъснато е заливан от бели вълни. Стръмният бряг ги разбива в ефирна пяна. В далечината стърчат върховете на незнайни острови. Триъгълен знак с удивителна съобщава за вероятност за пейзажи – да се преминава с повишено внимание.

При самото издърпване на книгата от рафта, носът ме засърбява. Кориците са подпухнали, сякаш обезцветени. Оформлението им идва от свят, който вече не съществува, свят с различна визуална култура. Постепенно осъзнавам, че стоим пред нещо уникално и в мен се появява неясна тревога – по какъв начин да се докосна до всичко това, как да го разбера по-добре?

Мушкаме се под завивките и четем. Навън започва да вали. Ставам и отварям прозореца, за да може шумът от дъжда да влезе в стаята. Капките падат по широките листа, по плата на навесите, по дървените пейки, по някаква ламирина на покрива. Оставям книгата и потъвам в леглото.

Осветявам с челника различни лица – всички те крещят химна на България с потна и зачервена от алкохола кожа (отнякъде се чува „Я, туристи!“). Маркировка няма, често се губя, налага се да прекося буйните води на Дунавското хоро, аха да ме завлече нанякъде и да ме затрие.

Ето едно хубаво описание на хижа Планински извори – лайна върху много стар, но вечен бетон.

Във Вселената има баланс, иначе няма да е честно. След изнурителното изкачване Беласица ни възнаграждава с невероятни пеизажи – в далечината облаците спускат дъждовна пелена над равнината, а слънчевите лъчи прозират през нея.

Вълшебно утро в притихналото село Орцево. Докато мия тавата от сутрешната баница г-н Н. се включва с кавала. А пред нас веригата от върхове на Пирин бавно порозовяваше.

Сега моите спътници изпълняваха песен след песен, докато нощния влак преминаваше през мрак и светлина. Първите дъждовни капки опънаха кривите си струни от външната страна на прозореца и те завибрираха от прелитащите силуети на дървета и сгради…

Митко Курназа танцува кючек по средата на купето. Във всяка длан стиска по един тежък нож. Остриетата проблясват покрай главите на седналите пътници.