Във Вселената има баланс, иначе няма да е честно. След изнурителното изкачване Беласица ни възнаграждава с невероятни пеизажи – в далечината облаците спускат дъждовна пелена над равнината, а слънчевите лъчи прозират през нея.

Митко Курназа танцува кючек по средата на купето. Във всяка длан стиска по един тежък нож. Остриетата проблясват покрай главите на седналите пътници.

Влакът бавно спира на Враца. Ставам да си сваля раницата. Един господин се приближава до мен и ми прошепва в … Още

Най-естествено заставаме един до друг пред пропагандата на Залеза. Каквито и да сме. Така ще бъде винаги.

Ето ни и нас – със сладолед в ръка, седим на панорамната площадка над село Гьоврен и наблюдаваме джамията и къщите под нас. В самото начало сме, а мисълта за дълго, изнурително вървене към свършващото време едновременно ни радва и ни смущава. Това пътуване никак няма да е лесно.

Тя се качва с розовите си обувки на токчета (как ли успява да натиска педалите?). Завърта стартера. „Пеперудата“ хвръква напред по трасето и веднага събира мъжките погледи. Минава елегантно препятствията, докато всички са обсебени от „очите“ й. Почуква елегантно на двутактовите си токчета – безспорно тя е кралицата тук.

Винаги, когато посещавам Славянка планина, разказвам историята как преди 20 години така се залутахме по склоновете й, че се озовахме в Гърция и трябваше да се прибираме на автостоп. Уви, и този път Алиботуш остана недостижим.

Най-вълшебният момент от този вълшебен преход – суграшицата, горе на билото. Малки, бели „стиропорени“ сферички, които падат на гъсто и се натрупват по раниците.

Ако ходиш дълго по трошен камък, накрая нещо в душата ти се натрошава. Пием ненаситно от студени родопски чешми, накисваме и после ги слепваме тия натрошени парчета душа. Чакаме ги да стегнат малко под дебела сянка и после излизаме на жегата да блъскаме по камъните.