Вълшебно утро в притихналото село Орцево. Докато мия тавата от сутрешната баница г-н Н. се включва с кавала. А пред нас веригата от върхове на Пирин бавно порозовяваше.

Наблюдавах как държи молива и си мислех, че, ако аз го стисках така, щях да изпитвам болка. Китарата в скута му проплака тихо – ревнуваше от това, че пръстите на Заро са върху този глупав молив, а не върху струните й. Подадох чашите на останалите двама пътници в купето. 

Митко Курназа танцува кючек по средата на купето. Във всяка длан стиска по един тежък нож. Остриетата проблясват покрай главите на седналите пътници.

Влакът бавно спира на Враца. Ставам да си сваля раницата. Един господин се приближава до мен и ми прошепва в…

Най-естествено заставаме един до друг пред пропагандата на Залеза. Каквито и да сме. Така ще бъде винаги.

Ето ни и нас – със сладолед в ръка, седим на панорамната площадка над село Гьоврен и наблюдаваме джамията и къщите под нас. В самото начало сме, а мисълта за дълго, изнурително вървене към свършващото време едновременно ни радва и ни смущава. Това пътуване никак няма да е лесно.

Тя се качва с розовите си обувки на токчета (как ли успява да натиска педалите?). Завърта стартера. „Пеперудата“ хвръква напред по трасето и веднага събира мъжките погледи. Минава елегантно препятствията, докато всички са обсебени от „очите“ й. Почуква елегантно на двутактовите си токчета – безспорно тя е кралицата тук.

Винаги, когато посещавам Славянка планина, разказвам историята как преди 20 години така се залутахме по склоновете й, че се озовахме в Гърция и трябваше да се прибираме на автостоп. Уви, и този път Алиботуш остана недостижим.

Нина се задава по напуканите плочи на терасата. Бърза към мен. Движенията на тялото й ме смущават. Почти няма плът върху костите. Бедрата и тазът й не следват естествена линия, кривят се като на износена кукла. Прекосява с усилие пространството между нас – помага си с ръце, свити в лактите, сякаш се избутва от телата на невидима тълпа. Все пак й личи колко е радостна да ме открие.