Разглеждам отражението си върху огледалната витрина зад бара. Бледа кожа, тъмни кръгове около очите и хематом на врата. Поне не ми тече кръв от носа. Изпъвам гръбнака си върху високия стол. Боли ме, но се радвам от мисълта, че след малко ще разкажа на бармана историята с рибата.
Елегантна. Стегнатата линия на бизнес костюма й се открояваше сред белите санитарни плочки. Косата прибрана със слънчеви очила, лицето – със свежестта на фон дьо тен. И на нея страшно ѝ отиваха барети и раздърпани тениски. Обичаше да поставя първото шоколадово квадратче между устните на някое момче. Харесваше ѝ да гледа как се смущава. Едно момче ѝ посвети стихове върху опаковката от шоколад и така започна първата ѝ любов.
Случи се да погълне зърно, което посади у него млада мисъл. Изгори го под лъжичката – там, където отдавна вярваше, че всичко е изстинало. Мисълта покълна толкова бързо, че той изплю гроздето обратно в шепата си – сякаш изплюваше самия спомен, преди да се вкорени. Кехлибареното зърно увисна за миг на нишка слюнка – като новородено на пъпна връв. Захабените тенджери изквакаха, когато бучна върха на бастуна си в дюшемето.
Не знам къде да си сложа лакътя. Някак си не е измислено – общ подлакътник за две съседни седалки. Все … Още
Знаете ли какъв е рекламния слоган на местната корпорация за събиране и обработване на информация за всеки и всичко? “Имаме я.”
На планетата Земя съществува Антарктическата гъба, която живее 1500 години. Очевидно тя не се интересува от еволюцията на собствените си идеи, а по-скоро от това как постепенно да расте въпреки сковаващия студ на Антарктическия океан. И това й отнема цялото време.
Представяте ли си?
