Помня соления вкус на минерали и цветове на полускъпоценни камъни, силния аромат на йод върху предметни стъкълца на детски микроскоп, гладката повърхност на стъклени топчета, острите ръбове на въоръжени роботи, мастиления дъх на комикси и изкорубените механизми на стари часовници. 

Изведнъж нещо вече не е както преди малко. Пристъпва по-близо до прозореца и разбира защо. Отвън слънцето не се вижда никъде, но светлината му обагря околността в меки, сини нюанси. Снежинките са станали дебели и падат бавно надолу. Някои от тях дори се задържат за кратки мигове на едно място и се завъртат около оста си. Поне на него така му се струва. Брезата и камъните под нея вече са побелели. Мисли си, че пейзажът отвън се е свил до размерите на уютна стая. 

Вървим с Ели по улиците на София. Ели е щастлива, защото се държим за ръце, неделя следобед е, а тротоарите са посипани с жълти есенни листа. И аз съм щастлив заради всичко това. Обичаме да влизаме в книжарници. Понякога съм против да влизаме в книжарници, защото изхарчваме пари, с които обикновено не разполагаме, но така или иначе винаги влизаме. Ели казва, че няма да купуваме нищо, само ще разглеждаме. Стърчим пред рафта с детските книжки и разлистваме илюстрациите. Повечето книги на този рафт са просто съвършени.

Москвичът си работеше – неведнъж бяха виждали дебелият мъж да го кара из квартала. Беше паркиран на сянка под клоните на върбата, а наоколо не се виждаше жив човек. Предният капак най-накрая изпука и момчетата го повдигнаха нагоре. Усетиха миризмата на двигателя. Пръстите им почерняха докато успеят да отхлабят скобите и откачат маркучите към радиатора. Потече някаква течност, не бяха сигурни каква е. Самият радиатор излезе лесно – лашнаха го няколко пъти в различни посоки, за да се откачи от скобите. Не тежеше кой знае колко. Затвориха капака, хванаха радиатора от двете му страни и се изнизаха покрай напечената от слънцето кооперация.

Наблюдавах как държи молива и си мислех, че, ако аз го стисках така, щях да изпитвам болка. Китарата в скута му проплака тихо – ревнуваше от това, че пръстите на Заро са върху този глупав молив, а не върху струните й. Подадох чашите на останалите двама пътници в купето. 

Митко Курназа танцува кючек по средата на купето. Във всяка длан стиска по един тежък нож. Остриетата проблясват покрай главите на седналите пътници.

Нина се задава по напуканите плочи на терасата. Бърза към мен. Движенията на тялото й ме смущават. Почти няма плът върху костите. Бедрата и тазът й не следват естествена линия, кривят се като на износена кукла. Прекосява с усилие пространството между нас – помага си с ръце, свити в лактите, сякаш се избутва от телата на невидима тълпа. Все пак й личи колко е радостна да ме открие.

Пуснах ластика и скобникът (1) тихо изпляка. Уцелих я отзад по голия крак, малко над свивката на коляното. Подскочи като … Още

По бузите на Домакинята тръгват румени петна, от благодарност й се иска да му се хвърли на врата. Да го прегърне.

В тази наелектризирана ситуация успях да видя Паго бавно да прибира ръце зад гърба си, а музикантът да прикрива беззащитните струни на китарата си с длан.

Човек трудно може да спре мисли, които са плъзнали по меката плът на ужаса.