Наблюдавах как държи молива и си мислех, че, ако аз го стисках така, щях да изпитвам болка. Китарата в скута му проплака тихо – ревнуваше от това, че пръстите на Заро са върху този глупав молив, а не върху струните й. Подадох чашите на останалите двама пътници в купето. 

Нина се задава по напуканите плочи на терасата. Бърза към мен. Движенията на тялото й ме смущават. Почти няма плът върху костите. Бедрата и тазът й не следват естествена линия, кривят се като на износена кукла. Прекосява с усилие пространството между нас – помага си с ръце, свити в лактите, сякаш се избутва от телата на невидима тълпа. Все пак й личи колко е радостна да ме открие.

По бузите на Домакинята тръгват румени петна, от благодарност й се иска да му се хвърли на врата. Да го прегърне.

В тази наелектризирана ситуация успях да видя Паго бавно да прибира ръце зад гърба си, а музикантът да прикрива беззащитните струни на китарата си с длан.

Касовия апарат започва с мъка да ражда касовия си бон, а Лили с внимателни пръсти му помага да излезе на бял свят. След това го нанизва върху острия шиш при останалите.

Опира длани о полупрозрачната ципа, опитва се да я избута. Рита с всички сили. Къде е процепът? Трябва да излезе. Трябва да диша. Трябва най-накрая да си поеме въздух…

Когато завършва гигантския скок над пояса от храсти, усеща един-два отровни шипа да се приплъзват от вътрешната страна на бедрото … Още

Не мога да не купя хляб. Събота и неделя хляб не продават. Четири хляба. Най-малко. Веднъж изядох половин топъл хляб, като разкисвах всеки залък в устата със швепс… Не виждам кога иззад завесата в супера е изхвръкнал висок палет с горещ хляб. Разбирам за това, когато тласък ме изхвърля метри напред. Опъвам шия нагоре, да видя какво става. Палетът се плъзга върху колелцата си из супера. До него се плъзга още един.

Жонглирането е като ексхибиционизма. Обичам да жонглирам, когато ме гледат. Изваждам трите пъстри и меки топки от джобовете си. Започвам класическо подхвърляне с две ръце.

Случайността реши той да подхване плодно зърно, което да посее у него жизнена, млада мисъл. Тя го изгори под лъжичката – онова място, за което подозираше, че е безвъзвратно изстинало. Покълна толкова бързо, че за да я спре да не избуи изплю обратно зърното в шепата си – все едно мисълта изплю, за да я изкара от все още плодородната плът на тялото си.